Който иска - получава, който работи - успява, който успее при нас, може да успее навсякъде
📌 Представяме Ви творбите  на победителите в категория „Илюстрация“ в Деветия конкурс „Летене по Радичков“ и есето, класирано на 1. място. 
     Конкурсът се организира от ПГ „Д-р Иван Панов“, Община Берковица, Регионално управление на образованието-Монтана, Издателска къща КЛЕТ България ООД, Сдружение „Образование и културно наследство”-София и Българското училищно настоятелство-Берковица. 
📝 В раздел „Есе“ наградите грабнаха: 1. място Изабел Спасимир Спасова - 11. клас от ПГПЧЕ " Петър Богдан", гр. Монтана; 2. място Лилия Атанасова - 11.Б клас от ПГ "Д-р Иван Панов", гр. Берковица; 3. място Йоана Русимова - 11.Б клас от ПГ "Д-р Иван Панов", гр. Берковица. 
🖌️ В раздел „Илюстрация“ победителите са: 1. място Теодора Луканова - 11.Б клас от ПГ "Д-р Иван Панов", гр. Берковица;  2. място Ивет Стоянова - 8.Б клас от ПГ "Д-р Иван Панов", гр. Берковица; 3. място Марая Асенова - 9.А клас от ПГ "Д-р Иван Панов", гр. Берковица.

ИГРА БЕЗ ИНСТРУКТАЖ
Музиката кънтеше. Тя седеше сама на бара, отправила премрежен поглед в празнината пред себе си . Между пръстите й имаше цигара, до ръката й стоеше чаша уиски с лед, от която отпиваше бавно и равномерно. Около нея пияните й приятелки вече започваха да свалят прозиращите си дрехи и да се търкат в телата на момчетата, чиито очи се червенееха и чиито тела поддаваха на тежестта им. Всеки търсеше нещо лесно, което само да прилича на любов с надеждата, че то ще го стопли, но евтиното винаги излиза скъпо. Някои от онези момчета минаваха и подръпваха, както обикновено, и нейната къса пола, но този път тя не позволяваше мръсните им ръце да шарат по тялото й. Нещо в нея се бе пречупило и порязало душата й, образувайки рана, от която извираше болка.  Тя скочи от високия стол и стремително се отправи към вратата на помещението. Облегната на една от каменните стени в средата на нощта, тя се свлече надолу, придърпвайки краката си в прегръдка и зарида с глас, позволявайки на цялата горчивина, насъбрала се в разядената й от порока душа,  да напусне тялото й. Под целия си тежък грим и име на леко момиче тя бе загубила себе си. Но как може да я осъди човек! Та нали и тя е била някога дете...
Живеем в объркани времена, а аз съм дете на „онова” поколение. Онова...загубеното. Онова, което по ваши думи нищо не може и нищо не иска да прави. Онова, което за нищо не става. Онова, за което ценности няма. Или както поетесата Ана-Мария Герасимова казва: „Аз съм от децата на разкъсаното време.”. И понеже може да сте забравили, а пък аз съм прочела, нека ви припомня нейния въпрос: „По-здрави не можахте ли да ни измислите?”
Баба винаги казва – „Каквото посееш, това ще пожънеш.” . Вярвам, че и с децата е така – ако ми покажеш какво да правя, аз ще го направя. Ако ме научиш на любов, аз ще те обичам.  Ако ме научиш на морал, аз няма да се изгубя в света. 
Грешно е да отсъдим: в днешно време хората нямат морал. Напротив, в днешно време хората имат различия в ценностните си системи, което води само и единствено до проблеми във взаимоотношенията.  Защото когато тя поиска той да я хване за ръка, да й подари цвете, да я прегърне и да я увери, че всичко ще е наред в неговите обятия, неговото съзнание се откъсва далеч при ласките на онези празни момичета в бара, които са готови да задоволят желанията му без да усложняват уравнението на взаимоотношенията им с техните чувства. И ако той иска да я хване за ръка и да я отведе при семейството му, то тя иска да се повози показно в новата му кола, решила да забие стрелите си в сърцето му само за да задоволи глада на егото си, което не успява да захрани със собствените си действия. 
Много жалко колко ангели трябват да се претопят, докато накрая всички не се обезличат, а душите им не помръкнат. 
„Деца, деца, грешна игра играете – ранявате се и изгаряте един по един.” – каза дядо.
И как иначе да играем игра, в която правила няма? За какво можем да се хванем ние, децата, за да не паднем надолу? За религията, която не познаваме? За традициите, които не знаем? За патриархалните ценности, които ги няма? Султана уби детето си, защото беше грешно. Защото знаеше, че обществото ще я отхвърли, защото тя е различна. А сега сред общество от грешници, праведните започват да падат с измамната илюзия, че лесният път води до дълготрайно щастие. Но при дадената ни свобода, при освобождаването от приетия единен модел на възпитание в единни ценности, нямаше кой да им каже, че това е лъжа.
Грешници. А всички някога сме били деца.
И защо си мислите, че ние не жадуваме за вашата отминала любов? Та нима не сме слушали разказите ви от първата ви среща пред читиридесет години в градското кафе? Не сме слушали за изпратените ви писма от и до казармата? Не сме чували за потайните целувки и прегръдки, които сте си разменяли в прикритието на нощта преди раздяла? Не сме слушали за пътуванията ви с влак от дивия Северозапад до златните пясъци на Черно море само двамата с по няколко лева в джоба, готови да спите на брега, но да бъдете заедно? Не сме слушали за малките подаръци, които сте си правили? Не сме виждали разменените ви снимки с надпис „Обичам те”, скрит отзад? Чували сме за голямото ви щастие в онези бедни времена. Бедни времена със строги правила. Чували сме, само сме чували...
Но вие не обичахте тези правила. Решихте да промените света и ни дадохте свободата сами да избираме кое е правилно и кое не. Обичахте ни толкова много, че ви беше трудно да кажете не. Пуснахте ни в дълбоки води и ние потънахме. Подарихте ни игра без инструктаж. А ние бяхме просто деца...
Сбъркахте. Но не ви вина. И вие сте били просто деца.
Нашето общество, останало без морални ценности, не се състои от лоши възрастни, а от изгубени деца, търсещи своето място в света.
И сега спокойно, без да съдите, може да седнете до нас на бара, да изпиете едно питие и сред цигарения дим да надникнете в разбитите ни очи. Там ще видите, че зад масата увереност и безразличие, която показваме, се крият множество сълзи от отворени рани. Ще видите, че и ние като вас търсим своето щастие. Че и ние искаме нещо сигурно в обърканите ни времена. 
Ние можем да обичаме. Просто някои от нас не знаят как.
Ние бяхме просто деца.
„По-здрави не можахте ли да ни измислите?”
     Изабел Спасимир Спасова - 11. клас от ПГПЧЕ " Петър Богдан", гр. Монтана;