Който иска - получава, който работи - успява, който успее при нас, може да успее навсякъде

На разсъмване

есе

 

Домът - това е мястото, което сплотява всяко едно семейство, мястото, в което съзирам духа на човешкия живот. Седейки до прозореца в кухнята пред чаша кафе, филия вчерашен хляб и малко сирене, аз като всеки човек си задавам въпроса: ”Защо по света има толкова нещастни и гладни хора?”. А душата ми, тя е наранена, огорчена, пуста. Аз не мога да приема факта, че всички ние се борим като ято врабци срещу тази сурова и тежка действителност. Принудени да се сборичкваме за някаква невидима за мен троха, изпитвайки глад от бедността и духовна безнадеждност.

Очаквам с разсъмването утрешният ден да е по-благословен от вчерашния, да не ми се налага да ям сух вчерашен хляб, на който дори не усещам вкуса, който хляб, благословен от Господ, е очовечен от малко сирене. Единствено горещото кафе  ме навежда на размисли: ”Защо животът е справедлив към едни хора, а към други толкова суров и жесток?”.

Зима е, с бавното разсъмване и настъпване на следващия ден, аз като зимния ден едва-едва отварям едното си око. С надеждата за едно ново начало. Виждам как дими коминът на отсрещната къща и изпадам в дълбока носталгия по своя дом с надеждата, че всички ние един ден ще сме сплотени, че огънят ще топли нашите сърца и щастието ни скоро ще настъпи. Гладните и скитащи хора по улиците, за които времето сякаш неусетно е спряло, малките деца, премръзнали и боси, си пожелават Дядо Коледа да им донесе здраве и нещо вкусно под елхата, дори те се надяват на нещо ново, търсят топлина и обич в зимния застой. А нашият живот, той целият е свързан с борба.

Всички ние сме побратими, като врабци, сравнявайки се с тях, повтарящи си думите:

,,Ние врабчетата”сякаш само пушекът, който се вие над засипаните със сняг покриви ни дава смисъла да не се отказваме, да се борим за едно ново начало, в което всички ние един ден няма да мислим колко по-бързо ще се разсъмне .А на мен ще ми стане топло на душата да  видя малки деца, обсипани с любов, баби и дядовци, целещи се със снежни топки, които сякаш са се върнали в детските си години, когато всяка къща е обсипана с любов и вече няма хора, скитащи се по студа.

Разсъмването-то ми дава смисъла,че има за какво да се живее. Сега, когато пиша тези редове, обсипани с любов към всички хора по света, аз усещам обичта им, за мен сякаш времето отлита неусетно и всеки ден е началото на нещо хубаво.

Хора, борете се за това, което желаете! Не се отказвайте и запомнете, че Надеждата умира последна, и че без нея ние не бихме могли да съществуваме. Неслучайно старите хора са казали, че надеждата крепи човека”.

 

 

 Роксана Анатолиева Иванова, 11б клас при Лесотехническа професионална гимназия, гр.Берковица.